Тони Николов (kultura.bg) – „Игрите с Вапцаров“ | 03.11.2022

Миналото е скръбно убежище на политиката, пише в едно свое есе Йосиф Бродски, сам на свой ред обвиняван днес във възпроизводство на руски имперски стереотипи в стихотворението си „Към независимостта на Украйна“.

Историята се превръща в „минно поле“, щом се сведе до елементарна „игра на надцакване“. Или до „игра на клубове“. Както стана тези дни покрай откриването на Македонския културен клуб „Никола Вапцаров“ в Благоевград. „Нашите клубове“ срещу „техния“; „те“ срещу „нас“… И така до безкрайност.

Противопоставяне без желание да се прочете изключително „трудната страница“ на едно минало, което продължава да ни разделя, доколкото в дъното на т.нар. „македонски въпрос” има от всичко по много: фалшиви етнически митологии и идеологическо инженерство, но и безумни спорове за „естествени” и „изкуствени” нации; коминтерновски интернационализъм, но и гузно смитане под килима на конкретни вини и грехове, че и на невероятни лъжи; и най-вече множество смазани човешки съдби. Нарочно не уточнявам кои от камъните в коя градина попадат. Нещата са такива, каквито са. Ала истините трябва да започнат да се изричат на висок глас, колкото и болезнени да са за едната или другата страна. Защото само „истината ще ви направи свободни“ (Иоан. 8:32).

Ето защо в следващите редове пак ще се върна към съдбата на Никола Вапцаров и обвързването му с македонизма – тема-маркер на днешния спор, твърде дълго потулвана в „официалната ни история“ и най-вече категорично отричана от неговите роднини. Правя го чрез този мой текст, писан преди пет години, в който прогнозирах, че „случаят Вапцаров“ няма как да не излезе отново на дневен ред, докато и тази страница не бъде прочетена. За да може някой ден творчеството на този голям поет да се превърне, дай Боже, в мост, а не в „червена линия“ между двете страни.

* * *

В България до 1989 г. оценката за Вапцаров бе повече от еднозначна – „поет-революционер“ и „комунист“. Това изчерпваше всичко. Идеологически зададено, и то веднъж завинаги, беше и революционното направление в българската поезия – Ботев-Смирненски-Вапцаров – ос, спрямо която се подреждаха всички останали поети. Така например Яворов, поради екзистенциалните си тежнения, частично отпадаше от схемата, а Гео Милев само отчасти се вписваше в нея с поемата „Септември“, пак поради модернизма си. В съзнанието на цели поколения поезията на Вапцаров бе схематизирана като „партийна поезия“, още повече че в поезията от 30-те и 40-те години имаше само Вапцаров. Нямаше ги например Далчев или Вутимски, изобщо всичко и всички бяха в подножието на пиедестала, върху който самотно се извисяваше фигурата на „поета-революционер“, моряк и „огняроинтелигент“ Никола Йонков Вапцаров. Какво да говорим, че тъкмо тази идеологическа подредба, легнала като оловен похлупак върху творчеството на Вапцаров, пречеше дори на онези, които искрено харесват стиховете или поетиката му, да могат да ги контекстуализират, да видят нещо отвъд тях – „и в дъното небе“ – както пише сам той в прочутото си стихотворение „Кино”.

Йордан Каменов, един от известните познавачи на неговото творчество, признава в книгата си „Властта, историята и Вапцаров“ (2004), че на практика до 1989 г. всички тръгваха от стиховете му, ала кривваха към биографията му, започвайки да величаят героя.

Затова някак логично след 1989 г. стана тъкмо обратното – биографията затисна поезията му.

Тя изчезна, сякаш оставайки между пожълтелите страници на учебниците, а едни нови съвременници вече под вежди с него се гледаха строго. Изведнъж Вапцаров се превърна в „поета-терорист“, отговорен за злото, донесено от комунизма. Литературоведът Димитър Камбуров дори лансира следната формула: „Това, че Вапцаров работи като поет, но диша като терорист, не бива да се забравя” („Българската лирическа класика“, 2004).

Пръв Марин Георгиев през 1993 г. в книгата „Третият разстрел“ публикува обширните признания на Вапцаров на процеса през 1942 г., дотогава строго засекретени и непознати за читателите, даже и за изследователите му – най-голямата прозаична творба на поета, както сполучливо ги определя Йордан Каменов. Тяхното многословие наистина смущава и разбива познатия ни от детинство образ от бронз на непоклатимия поет-антифашист. Тези признания разкриват друг един Никола Йонков Вапцаров – объркан, залутан в междините между своята идеология и поезията си, силно маргинализиран. Който още в самото начало на признанията си пред следствието определя своята дейност в „подривната секция“ така: „Аз заемах длъжност при Централния комитет на Българската комунистическа партия, в комитета, който ръководеше така наречената специална работа. Тази специална работа се състоеше в това, че от партийните хора трябваше да се отделят една част, и то най-смелите, и заедно с нелегалните да формират бойни групи. Задачата на тези бойни групи трябваше да бъде: в случай на война със Съветския съюз те трябваше да прекъсват железопътни линии, мостове, телеграфни и телефонни линии, да изхвърлят влакове със специални клинове, да подпалват вагони с цистерни, маслени резервоари и шлепове с горива и муниции”.

За щастие, нищо от това не се случва и на съвестта на поета Вапцаров не тегнат жертви в диверсионни акции под лозунга „Терорът долу: съюз със СССР“. Което не му пречи да скъта в нелегална квартира сандъче с 20 килограма пресован тротил (оприличен от поета на черен хляб, под който има люспи бертолетова сол). От 7-8 септември 1941 г. Никола Вапцаров става платен функционер на БКП с псевдонима „Лозан“. Отначало му дават на ръка по 100-200 лв. на седмица, после по 2000-3000 лв. на месец. Сетне самият той се сдобива с една огромна за времето си сума от над 2 млн. лв. по пресмятанията на полицията (става дума за куфар с пари, наследен от Павел Шатев, който някогашният „солунски атентатор“ доставя от съветската легация – 5 000 долара, 200 000 драхми и 100 000 динара). „Лозан“ и брат му Борис трябва да продадат „на черно“ доларите (неофициалният курс долар-лев е 1:300). За справка: тютюноработник получава 1300 лв., а вездесъщият Никола Гешев, началник на отделение А в Дирекция на полицията, се разписва срещу 5600 лв. Когато арестуват Атанас Романов, у него има около 100 000 лв. и 1000 долара. С такива суми разполага и непосредственият началник на „Лозан” – Цвятко Радойнов, като самият Вапцаров непрекъснато пренася из страната като куриер, съгласно показанията му, суми от порядъка на 30 000-50 000 лв., с които трябва да се осигурява оръжие от подкупни войници и да се подготвят диверсионни акции.

Няколко думи и за задържаните заради признанията му. Те са поне десетина души. Вапцаров описва подробно и почти кинематографично всички явки и срещи, които е имал, квартирите, лицата. Как три дена е търсел някого в една бозаджийница във Варна, но така и не го е намерил, докато се черпел с приятели от Военното училище. Или за това как не е успял да изпълни заданието на партията и да посрещне изпратените от СССР подводничари в устието на р. Камчия с разпознавателно пеене на песента „Елено, моме“. Просто полицията загражда района и песента се отлага за друг път.

Сред задържаните в резултат на признанията му са поетът Младен Исаев, художникът Стоян Сотиров и актрисата Иванка Димитрова, които също дават показания. Стоян Сотиров признава, че е изпълнил заръката на Вапцаров и пуснал някаква пратка по пощата, другата останала непотърсена. В онези военни години, когато действа Законът за защита на държавата (ЗЗД) и има доказателства за шпионаж в полза на чуждо разузнаване, всичко това не изглежда никак безобидно.

Младен Исаев, бъдеща гордост на литературата на НРБ, „показва“, че по молба на колегата Никола Йонков в канцеларията на Съюза на българските писатели, където Исаев е чиновник, бил оставен пакет за него. Донесла го дама, пълничка, с кожено палто, заедно с Борис Вапцаров. В пакета, увит във вестник, имало 4 връзки банкноти. Исаев ги заключил на тавана на Писателския съюз на пл. „Славейков“. Заключението на Младен Исаев: „С най-голямо огорчение разбирам, че неволно съм бил в някаква мрежа“. Толкоз.

Още по-категорична е актрисата Иванка Димитрова, известна след 1944 г. с вдъхновените си рецитали по Вапцаров и близостта си с поета: „Аз не съм комунистка и никога не съм била такава. Мисля, че те не са за България и никога не биха могли да виреят при нашите условия. Още повече че в Русия не са могли след толкова много години да подредят своите желания. А се връщат към стария начин на живот. Някои от тях по сведения, които има от пресата, радиото и кинопрегледите, си служат с терористични мерки“.

Това са само щрихи от втората част на битието на Никола Вапцаров – вече не като поет, а като военно-технически сътрудник с псевдонима „Лозан“.

Така стигаме до темата Вапцаров и Македония. С какво обаче всичко разказано дотук за този голям поет, което поражда и съвсем закономерно ще продължи да поражда спорове и интерпретации в България, е важно оттатък Вардара? Работата е там, че в учебниците по литература за македонските общообразователни училища образът на Вапцаров е съвсем различен.

„Поетът-революционер“ (тази щампа на образа у нас до 1989 г.) присъства, ала бива отместен встрани, доколкото Никола Вапцаров е важен основно като принадлежащ към два дома или две отечества – македонско и българско. В тези учебници няма да намерите класически творби на Вапцаров като „Кино“ или „История“. В тях поетът е „регионализиран“ с други свои творби – „Земя“ и „Родина“ (в превод – „Татковина“), а също със стиховете за Илинден.

Там Никола Вапцаров е репрезентиран в своята чуждост.

В българския оригинал стиховете, припомням, звучат така:

Тази земя,
по която тъпча сега,
тази земя,
която пролетен вятър пробужда,
тази земя не е моя земя.
Тази земя,
простете, е чужда.

А ето и македонският превод на същия този откъс:

Таа земja
сега што ja чекорам,
таа земja,
во пролет што ja буди jугот,
таа земja
своja не ja знам
таа земja простете е туг’а.

Разлика има. В българския оригинал се казва: Тази земя не е моя земя, докато на македонски фразата е доста по-различна: таа земja / своja не ja знам.

Игра на чуждости и двудомности? Не само. В македонската си интерпретация творчеството на Вапцаров попада в друг един контекст и в един литературен кръжок, за който е редно да се разкаже по-подробно. Става дума за текстове, факти и обстоятелства, които в НРБ се криеха дълги години и то като „срамна тайна“, пак поради политически и идеологически причини.

Става дума за МЛК, дълго време представян у нас като Младежки литературен кръжок. Всъщност истинското му наименование е Македонски литературен кръжок, създаден през есента на 1938 г. в София, в квартирата на поета Асен Шухов (Ведров) на ул. „Люлин“ 20. За дейността на този кръжок се знае и малко, и много, около него се вихрят и всевъзможни спекулации, до такава степен той е обрасъл в легенди.

До 1989 г. нито Бойка Вапцарова, завеждаща наследството на „поета-революционер“, нито други изследователи имаха право да споменават думата „македонски“ – от страх пред „насрещна интерпретация“.

А истината е такава, каквато е. Македонският литературен кръжок в София възниква по решение на нелегалната БКП, в изпълнение на резолюцията на Коминтерна от 11 януари 1934 г., с която се насърчава борбата за „обединена независима македонска република на трудещите си“, не само на „трудещите се македонски маси“, но и на „борещите се под ръководството на компартията работническа класа и селячество в България, Югославия и Гърция“. На 13 май 1934 г. току-що освободеният от Моабит Георги Димитров, вече в качеството си на ръководител на Коминтерна, изпраща поздравление до ЦК на Македонския народ в Америка, в което доскорошният „син на българската работническа класа“ заявява: „Националното робство на македонския народ е източник за усилване на гнета на работниците и селяните в Македония, Югославия и Гърция. Разделена и ограбена, Македония е ябълка на раздора между балканските империалисти и извор на постоянна опасност и от военни конфликти, и пертурбации на Балканите“.

С което нещата си идват на мястото. Ала трябва да признаем, че освен в Москва люлката на бъдещата македонска нация определено е в София. Именно тук започва да се разработва бъдещата македонска литература, паралелно с работата на група съветски учени-слависти, които под ръководството на Алекси Стоицов Величков (родом от с. Цървище, Кочериновско), старши научен сътрудник към Украинската академия на науките, работят по въпросите на македонския език. Инак би било необяснимо как новата македонска книжовна норма сякаш пада от небето по силата на декрет, огласен от АСНОМ в манастира „Св. Прохор Пчински“ на 2 август 1944 г.

А в дъното на процеса до голяма степен са тези млади, начинаещи поети и журналисти от Македонския литературен кръжок, родени в Пиринска, Вардарска или Егейска Македония, които, трябва да признаем, имат и своите предшественици, напълно забравени по онова време, но днес включени в македонската традиция: като Кръстьо Мисирков, който още през 1897 г. в Петербург създава Младежка студентска група, или кръгът около сп. „Лоза“ в София, под редакцията на Г. Д. Баласчев и Петър Попарсов. И това са само някои от примерите.

Така или иначе през 1938 г. бъдещият „македонизъм“ минава под шапката на БКП.

Иван Масларов, отговорник в ЦК за младежите бежанци, определя за „ментор“ на кръжока критика Васил Александров, родом от Ботевград, но активно сътрудничил на в. „Македонски вести“. Александров свиква кръжока, който изработва свой устав, редакционна програма и си поставя точно определени цели.

Още в първата селекция вътре попадат Никола Йонков Вапцаров и Антон Попов. Другите, освен домакина на сбирките Асен Шухов, са Кирил Николов, Георги Абаджиев, Тодор Янев, Антон Великов (Беломорски), Георги Деспотов, Иван Керезиев. Към тях се присъединяват и още двамина поети – Коле Неделковски и Венко Марковски, родом от Велес, вече пишещи на македонски, заедно с Михаил Сматракалев, Митко Зафировски и Димитър Митрев. Тези уточнения са важни, тъй като половината от участниците стават важни фигури в нова Македония и са сред създатели на съвременната македонска книжнина, а другите си остават в българската културна традиция. На два или три пъти пред кръжочниците идва да говори философът Тодор Павлов, бъдещ регент и бъдещ председател на БАН, създател на марксистко-ленинската „Теория на отражението“. Той чисто диалектически през тези години стига до извода, че в Македония има и „славяноезични македонци“, и „българи“ – всичко е въпрос на самоопределение („Поезията на Венко Марковски“, София, 1939, с. 101-106).

Встъпителният доклад на Македонския литературен кръжок е поверен обаче именно на Никола Йонков Вапцаров. И тъкмо този доклад, неговата тема, както и тезите в него, бяха дълги години сред най-строго пазените тайни в НРБ по обясними идеологически причини.

Докладът на Вапцаров, носещ дългото и предълго заглавие Върху Македония и задълженията на писателите македонци към нея, които трябва да следват революционните идеи на Гоце Делчев и Даме Груев, е изнесен през октомври 1938 г.

В него Вацпаров не прави друго освен стриктно да се придържа към начертаната партийна линия. Анализират се на първо място задачите на „пишущите македонци“. След което той заявява: „Случи се така, че в Сръбска и Гръцка Македония великобългарските утопии изстиват и крепне едно ново поколение, ентусиазирано от лозунга – Свободна и Независима Македония. Това е най-важният етап от македонския въпрос в последните години, който ние навреме не забелязахме и за чието проспиване носим лична и организационна отговорност“. Тезата е повече от ясна. Сетне Вапцаров продължава: „Но ако ние милееме за своята Родина, ако в нас има капка македонска кръв и е останала искра от благороден патриотизъм, този път трябва да се впрегнем, за да понесеме част от тежестта на едно дело и жестокото величие на една епоха“.

Едва ли може да се спори по тези твърдения, в които поетът ясно определя каква е идеологическата задача. Те трябва да се приемат такива, каквито са. Смешно е тези позиции да се крият, както прави ЦК на БКП, когато през 1962 г. засекретява тази тетрадка, изписана с почерка на Вапцаров, заедно с още една, съдържаща негов втори доклад пред МЛК, посветен на македонската поезия на Михаил Сматракалев. Последният също е прелюбопитна фигура. Съмишленик на Вапцаров и поет под псевдонима Ангел Жаров, който след 1946 г. като съдия и прокурор в Пиринска Македония издава безпощадни присъди срещу противниците на „македонизацията“. После, след скарването на Сталин (и съответно на БКП) с Тито, извършва пълен обрат и се пенсионира като съдия в София. Но през 1993 г. отново се пробужда като македонец. Президентът Киро Глигоров лично го прави македонски гражданин и той завещава архива си на Института за македонска история в Скопие.

Но да се върнем към „македонските доклади“ на Вапцаров. През 1962 г. Димитър Митрев, вече като академик в Скопската академия на науките, идва да търси в София докладите на „поета революционер“, които е слушал на кръжока. Отговарят му, че няма такива. Така твърдеше и продължава да твърди и фамилията на поета, смятайки, донякъде с основание, че тези „прокълнати доклади“ могат да подкопаят позициите ѝ. „Несъществуващите доклади“ обаче са факт и днес се намират в Държавния архив в София. Всеки, който поиска, би могъл да ги види. Публикувани са още през 1995 г. и в Скопие (по преписа на Михаил Сматракалев), и в София (във в. „Литературен форум“ по преписа на Николай Шмиргела). А през 2004 г. Цвета Трифонова в книгата си „Никола Вапцаров. Текстът и сянката“ за първи път свери съществуващите преписи с оригинала, написан от ръката на поета.

Именно в оригинала откриваме и следния финал на доклада: „Ние сме македонци. И нашето творчество трябва да служи на македонската кауза. За мнозина ще бъде трудно“.

Когато бъдат прочетени, осмислени и поставени в контекст, възприемането на тези текстове не ще бъде чак толкова трудно. Още повече че Никола Вапцаров не е някакъв първопроходец по „македонския въпрос”. Той чисто и просто стриктно следва спуснатото от партията като тънка червена линия. В основата на която са постановки като тази на Христо Кабакчиев: „Македонците имат право и възможност сами да определят своята националност и да завоюват своята независимост като самостоятелна „македонска нация“ (сп. „Комунистически интернационал, кн. 13-14, 1934 г.). Или пък тезите на Владимир Поптомов: „Българските шовинисти, експлоатирайки сродството на македонския език с българския, заявяват, че македонците са българи и по този начин искат да оправдаят завладяването на Петричко и анексионистическата си политика по отношение на цяла Македония.“ (Писмо от Владимир Поптомов до ЦК на БКП по предложението на Алекси Величков за формиране на група за разработването на въпросите за македонския език и нация, Москва, 25 юни 1935 г).

Цитираните хора са важни дейци на БКП и до 1989 г. на техните имена в София и в други градове на страната бяха назовани улици. Който не е наясно с това, може би е време да го научи.

А що се отнася до Никола Вапцаров, безспорно е, че той като поет е част от българската литература и никога не излиза от нейната книжовна норма, доколкото не пише на „македонски“. За разлика от други двама поети от кръжока – Коле Неделковски и Венко Марковски, родом от Велес.

У Вапцаров няма да открием подобни редове:

Везден одам, везден траам,
Везден в судни маки чмаам…
Глава веднам… съзи леам
и сред лути рани тлеам.

(Коле Неделковски, „Мъскавици“, София, 1940, с. 32)

Днес Коле Неделковски е смятан в Македония за македонски национален поет, още повече че смъртта му през септември 1941 г. след престрелка с полицията на ул. „Паренсов“ в София, се възприема като убийство на поета заради македонското му самосъзнание.

Нито пък такива:

Ф кърф памет щука пред суроф век;
А жена чека и клетви вие,
До нея дете на земня гние,
И яд и болес и плач и щрек.

(Венко Марковски, „Луня. Македонска лирика“, София, 1940, с. 137).

Впоследствие Венко Марковски също променя позицията си. От 1945-1949 г. е народен представител в парламента в Скопие. Големите му идеи за развитие на македонския език и книжовност обаче не се споделят от югославските функционери. От 1956 до 1961 г. лежи в лагера „Голи оток“ и през 1968 г. се връща със семейството си в България, където го правят академик и народен деятел на културата.

Каква би била съдбата и траекторията на Никола Вапцаров след 1944 г., ако бе получил не смъртна, а доживотна присъда, можем само да гадаем.

От показанията му пред следствието узнаваме, че той е решил да напише по поръчка на партията стихотворение за Македония. Възложителят е неговият началник Цвятко Радойнов (Васил): „След дълго обмисляне на темите аз реших да напиша за войната в Македония. И действително написах стихотворение на тази тема. Оставих го в бележника си, но после го изгорих, защото бе компрометиращо. Не се страхувах, че ще го забравя. Помня наизуст всички стихове. След седмица дойде Васил, казах му, че съм написал стихотворение. Поиска да го чуе и му го прорецитирах. Един път, след това, ме накара да му го кажа още веднъж. Васил намери стихотворението, че е построено по погрешна идеологическа база, защото най-напред се отнася по тема за събития, които са минали. Направи ми забележка, че погрешно хуля целия германски народ, а би трябвало да насоча жилото срещу фашизма. Намери неуместно подчертано, че не за пръв път влиза у нас историята с кървавата мутра, защото в Македония са влизали и турци, и гърци, и сърби, а в настоящия момент ние нямаме интерес да припомняме всичко това… Колкото и да знаех, че в настоящия момент поезията не е лична амбиция, мене ми стана криво и реших да напиша ново… Една сутрин, без да искам, си спомних една мисъл на Ленин – електрификация плюс колективизация значи комунизъм – тази мисъл ми послужи за база на ново стихотворение, което носеше заглавие „Бъдеще“. Не зная по какви причини краят на стихотворението не можах да довърша“.

Примери като този няма как да не подсещат какво се случва, когато не само поезията, а и историята бъдат пряко подчинени на идеологията.

И ни връщат към много неща, в които тепърва трябва да вникнем и осмислим.

Включително и чрез въпроса, завещан ни от самия Вапцаров:

Какво ще остане
от мене тогава? –
Миг след грабежа
ще бъда разнищен.
И още по-ясно,
и още по-право –
миг след грабежа
ще бъда аз нищо.

(Никола Вапцаров, „Вяра“)