РАЗКАЗИ

Карай направо, хее оттатък, отсреща карай! А че направи му път де! Не виждаш ли? Човекът се мъчи. През гюбрето ли да кара? Посрини малко отсам. Онзи, който караше количката с голяма цинкова тава отгоре, се поусмихна и изтърси на посоченото място три неразпрани волски шкембета. Няма повече. Сега ще докарам и последната количка. – Битти. – Той избърса челото си с опакото на ръката и пое пак. Тези бяха първите думи, които чух, когато влязох в шкембеджийско-пачеджийското отделение на столичната кланица. Някой ще каже: – Ама тема за репортаж! Ама проза! Чакайте! Не бързайте толкова! Все ще научим нещо от тези хора! Помещението е почти под земята. То е дълго около петнадесет метра и с циментовите си греди, които опасват стените и тавана, напомня дълъг сводест мост. По пода – кръв и нечистотия. На средата – голям куп току-що извадено от шкембетата гюбре. Тук работят десетина души, препасани със зеленикави водонепромокаеми престилки и обути в гумени ботуши. Иначе не би могло и да се работи – навсякъде се разлива вода, навсякъде е влажно и нечисто. И работят хората. Никой не обръща внимание, че е влязъл чужд човек. До мене има намотан маркуч и един скулест младеж идва и почва да го размотава и навярно от досада засвирва. Аз, разбира се, не се стеснявам. Познавам аз горе-долу психиката на трудещия се човек. Едва ли има да го ядосва нещо повече от това, когато го гледащ, когато си бръкнал с ръцете си с джобовете, а той се поти. И после връзката, меката шапка и чистотата, която лъха от тебе, поставя между ви някаква преграда. – Слушай, младеж – казвам аз, – колко души работите тука? – Различно. Девет, десет… както се случи. – А какво всъщност работите? – Ами нали виждате порим, чистим, мием… Това. Друго няма. – Момъкът издърпа маркуча и каза почти строго: – Пазете се, ще ви изцапам. – Е де, дано съм се цапал повече от вас. Думите ми постигнаха ефекта, който очаквах. Момъкът ме погледна недоверчиво, погледна лъснатите обувки и не устоя: – Че къде сте се цапали повече от нас? Казах му аз, казах му само името на една фабрика, в която съм работил, и той се издаде: – И нашето е мръсно, но вашето никъде го няма. Гласът му беше грапав, но дълбоко някъде аз чувствувах дружески нотки. По едно време дори той съвсем се размекна: – Прощавайте!… Нали така, като ви гледа човек – съвсем от друга черга сте, а то, кажи-речи, пак от същата. – Не ви ли е студено тука? – Че е студено – студено е. Сега нищо, но през зимата да видите. Не може, работата е такава – вода, цимент. Пък и врати няма – раззинато е като хамбар. Колички идват ту от едната, ту от другата страна. Студено е, но като работи човек, не чувствува толкова. – Нещо друго да кажете? – Няма какво. Право ви казах още в началото. Тука ние разпорваме шкембетата, изкарваме боклуците и ги измиваме със студена вода. Горе има друго отделение – разгледайте него. А сега, прощавайте, другарите ми, знаете, ще се мръщят. И право – клинчи ли един, другарите на гърба си трябва да го носят. Онзи с количката пак дойде. – Аз свърших вече. Отивам горе да помагам на другите. – Че то и аз ще отида – се обади друг, – и за мене вече работа няма. Моят познайник пошушна нещо и на двамата. Те ми дадоха знак с глава и тръгнахме за второто отделение. То се намира точно над първото и големината му е почти наполовина от него. По стените паропроводни тръби, които стигат до два големи цилиндрични казана. От тях излизат тежки изпарения. Душно е. В левия казан са поставени, увиснали на пръчки, телешки и волски крака, а в десния плуват промитите шкембета. Тук става, така да се каже, генералното прочистване на краката и шкембетата. Аз вече имам неофициалната карта на репортажист, която струва повече от журналистическата карта, защото хората ме чувствуват за „съвсем от тяхната черга“ въпреки връзката и меката шапка. Питам един черен мъж: – Колко ви плащат? – Че как да кажа? Колкото си изкараме. – Не сте ли на надница? – На парче сме. – Е, ти колко вадиш на ден? – Осемдесет, сто, сто и двайсет лева. – Ами онзи там – дето стърже? – Че и той толкова. – Ами този на казана? – И той толкова. – Та еднакво ли изкарвате на ден бе, джанъм? Това е човешка ръка. Трябва сръчност. Не всеки еднакво може. Нали казваш, че на парче работите? На човека му стана криво, че не мога да разбера очевидно проста работа, и извика: – Пешо, ела тука, ела да се разберете. При мене дойде сухичък момък, избърса се о дочения панталон и ми подаде ръка за запознаване. – Какво не можете да се разберете? – Не че не можем, но ми е чудно – как така всички еднакво парчета изкарвате за един работен ден. – Еее, как еднакво! Не може еднакво – кой ви каза това? – Човекът ми каза, че еднакво пари получавате. А нали работите на парче? – Сега разбрах каква е работата. Вярно е това, че работим на парче и че еднакво пари получаваме. Само че ние тука сме задруга, ние сме нещо такова… нещо като кооперация. Изработваме примерно триста шкембета на ден. Те правят примерно 4000 лева. Тези пари си ги делим по равно. Това е всичкото. И иначе може да се работи, само че не струва. Ще ми се паднат някой път такива, които се чистят мъчно, и няма да мога за хляба да хвана. Така е по-добре. И после другарството така не страда. Не се гледаме накриво, помагаме си, по-близки ставаме. Ето на – мобилизираха някои от нас. Ние и тях поддържаме. Получават си хората, колкото всеки от нас. Аз бях два месеца войник. Идвам си и другарите ми броят, значи, 5000 лева. „На, казват, това ти се полага.“ Взимам аз парите и си купих радио. Сега вечер все на него кисна. Въртя от единия край на скалата до другия. Слушам някой приказва отдалече, от Алжир, не разбирам нищо от приказката му, но като че ли виждам и него, и къщите, и палмите, и всичко. Хубава работа! – В очите на момъка се разгоряха въглени. Той махна с ръка и после замълча. – Та харесвате ни уредбата, значи! – Много! По-хубава солидарност и не може да се иска днес. – През лятото да ни видиш – вземаме си общо сухоежбина и хайде отвън на тревата. По-сладко ни е, когато сме заедно. Аз си тръгнах. Зад мене някой се обади: – Минете и през агнешката черварница, и те са от нашата кооперация. През агнешката черварница не минах – нямах време. На двора едър селянин бе потирил няколко избягали агнета, решили да протестират поне преди смъртта си. Кому ли се умира?
Ние излязохме преди шест дни от Черно море, където виеше студен мартенски вятър. Хората от първа класа, които се разхождаха по палубата, смениха шест пъти облеклата си през тези шест дни. Долу, в машинното отделение, хвърляхме дочените си куртки, оставахме само по моряшки фланелки и зеехме като жаби срещу ветролозите. Но и оттам не идеше почти никакъв хлад. И изведнъж по тръбата капитанът вика: – Долу, машинно! – Йес, машинно – отговарям лениво. – Приготви се, след половин час приставаме. – Йес, след половин час приставаме. Умората изчезва. Не усещам нито потта, нито машинното масло, които лепнат по тялото ми. След половин час приставаме! Изпушвам подред няколко цигари, наливам в лубрикаторите цилиндрово масло, опитвам лагерите – само и само по-скоро да се мине този проклет половин час. – Намали 20 – вика капитанът в разговорната тръба. – Йес, намали 20. – Намали още 20! – Йес, намали още 20. – Стоп! – Йес, стоп. – Пълен заден! – Йес, пълен заден. Ръчагът на кулисата, която променя хода на машината, се търкаля ту наляво, ту надясно. – Стоп! – Йес, стоп. – Първа машина вахта свободна – вика от горната решетка старши механикът. Изкачвам се бързо по железните стълби на машинното отделение. От потните ми и омаслени дочени дрехи се вдига пара. На палубата слънцето жари. Мъхът по краката на дамата, чийто мъж остана в Цариград, златее. Корабът е долепен до кея. Значи, това е Александрия? Това е градът, през който текат богатствата на просторната Нилска долина? Това е ключът на Суецкия канал? Градът, в който е кипял някога културен живот? Градът със 700 000-томната библиотека? Градът, който създаде някога свой стил, свое изкуство, своя наука? Градът на Александър Македонски? Градът, за който мечта Бонапарт, но не можа да го задържи. Покореният град през 1881 година от английската империя. Морският град без флот с египетско знаме. Египет – почти без войска. По пристанището – огромни складове, магазин и фирми на параходни компании. Нашият кораб се губи в гора от мачти. Кръглите прозорчета страхливо гледат туловищата на морските гиганти. Искам да почувствувам сърцето на този град с едно пипване и меря очертанията на големите постройки. Искам да хвана нещо типично – извън палмите, извън смесицата от арабски и модерни стилове, извън стила на търговския утилитаризъм, който се шири по пристанището. Не, всичко това аз съм го виждал и другаде, макар може би не така завършено. Край мене минава с малка пътническа чанта дамичката, чийто мъж остана в Цариград. – О ревоар, мосю. – И намига. – Приятна забава в Александрия. Защо намигна? Може би си мислеше, че по този начин улавя най-добре атмосферата на града? И изведнъж – чувам картечница. След това една моторница издигна носа си над зелената вода и се стрелна към отвора на залива. На около петстотин метра се вижда друга моторница. Тя криволичи насам-натам, а около нея водата възвира от куршумите. Оттам вдигат бяло знаме, но се вижда как хората изхвърлят нещо от борда Ј. Някакви бели пакети, които отначало плуват по водата и след това потъват. Гонената моторница се отправя към кея под заплахата на картечното дуло. Един едър, небръснат от седмица мъжага гледа насъбралата се тълпа, криви устата си и прави някакви неприлични жестове с ръцете си. Отпосле работата се разбра – били контрабандисти. Причакали някой параход отвъд хоризонта, напълнили моторницата и търсели удобно място да стоварят стоката си. Мислели, че през деня ще бъде по-неподозрително. И сигурно са успявали не един път. Но сега… Ех, търговията носи рискове. И после стоката е вече в морето. А да пуснеш водолаз е безнадеждна работа. Не всеки може да внася какво си иска в Египет. И забраната не е само заради това, че ще загуби фискът на нилската държава. Египет има 15 000 000 жители. Становете на Манчестер денонощно тъчат бели платове. Тези хора трябва да се облекат. Макар и южните нилски красавици да носят само парче плат около бедрата си. Все пак това не е лозов лист, а парче плат, който струва крина жито или бала памук. Най-после въпросът се свежда и до една морска полиция, която не пие само по кабаретата, а бди за интересите на голямата империя. Отивам към носовото отделение да направя проба на винчовете. Трябваше да започне разтоварването на кораба. Но веднага се повърнах. Пред десния мост на парахода настана невъобразим шум. Бяха се събрали около петдесет хамали, които трябваше да разтоварят. Дори по едно време започна боричкане. Отнякъде дотича полицай – едър, мургав и с фес на главата си.Той влезе сред навалицата, каза не повече от десет думи и замахна. Изведнъж сред хората се образува празнина. Юмрукът попадна в лицето на един кокалест хамалин и той се строполи на земята. От тълпата някои угоднически се закикотиха. Те не знаеха, че утре юмрукът ще се сложи върху тях. Защо го удари!? Може би в Александрия хамалите са много повече, отколкото са нужни, за да разтоварят пристигналите кораби?! Човекът полежа на кея няколко минути, стана, поотърси дрехите си и със залитаща походка се изгуби към складовете. Значи, това си ти, Александрия? С повече хора, отколкото трябват? Че аз сигурно не за пръв път те виждам.

В тропика нощта припада изведнъж. Почти без здрач припада тук нощта.
След дневните горещини, след работата Александрия едва сега започва да
живее. Едва сега започва да шуми извън пристанището, извън грохота на
доковете, извън глухия животински вой на хамалите. Не говоря за шума на
лимузинните клаксони или за смеха на онзи сър, който за минута спря
колата си пред трамвая и погъделичка под брадичката една прекрасна
метреса. А за онези, чието тежко дишане аз чувам през стените. За
хората, които спят като заклани в твърдите легла и ръмжат в съня си. И
за другите. Те имат няколко пиастра в джоба си и не искат да изпуснат
малкото зрънце на радост, което им дава животът, пък макар и било то
гнило зрънце.

Искате ли да ви заведа при тях? Искате ли да ви заведа в Тартюша?

Впрочем аз и без ваше позволение там ще ви заведа.

Какво ще правим в музеите? Има ли смисъл да изпуснем живия живот заради
тях? Някога и без това ще има музей за този живот. И на вратите му ще
виси табелка: За силно впечатлителните – вход забранен!

Кварталът Тартюш започва вдясно от главната улица, която съединява
центъра на града с пристанището. Добър стратегически пункт. Той поглъща
тълпата от центъра и хората, които са пътували седмици и идат от далечни
земи. От началото – непосредствено до главната улица – всъщност няма
нищо необикновено. Тук-таме на вторите

етажи до прозорците стоят жени с бели рокли. Деколтетата им са открити с
чувство на мярка. Това са момичетата, които може би са мечтали да станат
кинозвезди или най-малкото прочути балерини. Те са минали през баровете
и кабаретата, но още при първата микроскопична бръчка около устните са
били благоразумни да се отдръпнат. Там животът е труден. От десет
вечерта до пет сутринта ще трябва да висиш по масите, да се прозяваш зад
напарфюмираната кърпичка и да се усмихваш. После ще те прехвърлят към
пристанищните барове и на края ще стигнеш до най-задънените улици на
Тартюша. А тук животът все пак не е толкова лош. Клиентелата е
определена: корабни капитани и механици, някой не особено процъфтял
търговец, някой екскурзиант, зажаднял за евтина авантюра, някой нов
чиновник в параходна компания, преместен от Сингапур или Марсилия…
Въобще хора, които плащат честно и не правят скандали.

Някои от тези момичета не са скъсали с мечтата „някога да заживеят
по-друг живот“. Ако вдигнете възглавниците им, не се учудвайте, ако
намерите някое томче от Алфред де Мюсе или Шатобриан. Веднъж дори заради
Мюсе се случва една история. Аз, ако искате да знаете, много не Ј
вярвам, но все пак мога да ви я разкажа.

Момичето се казвало Лиза. Било хубаво момиче. Особено при синя светлина,
с каквато често тези момичета осветяват стаите си, за да изглеждат
хубави. Една вечер при него влязъл човек с малко тромава походка и с
ръце, които не знаят къде да се дянат.

– Заповядайте – казало момичето на английски и му предложило цигара. Да
предразположиш човека е цяло изкуство и Лиза го владеела.

Човекът поклатил отрицателно глава.

– Тогава може би ликьор?

Човекът пак отказал.

– Мисля, че господинът бърза повече, отколкото в такива случаи се бърза.

Човекът се усмихнал виновно и съвсем се объркал.

– Вие сте французойка, нали?

– Да.

– Тогава, по-добре да говорим на френски.

– Както обичате. Вие американец ли сте?

– Да, американец.

На момичето станало интересно. То искало да види този новак на
обикновена светлина.

– Искате ли да запаля другата лампа?

– Не, не искам. Така е чудесно.

– О, сигурно господинът е много уморен и иска да си легне. Заповядайте.

– Собствено аз сега и не мисля да лягам. Но кажете ми: вие как стигнахте
дотук?

Момичето се разсърдило. То не обичало да бъркат в раната му.

– За това ли сте дошли? – казало злобничко. Човекът се усмихнал горчиво
и смотолевил:

– Но, моля ви се, аз ще си платя за визитата… Тогава Лиза побесняла:

– Вървете си веднага! Не ми трябват вашите долари, чувате ли! Веднага се
махайте! Но чакайте да видя поне мутрата ви. Свиня! – И светнала другата
лампа.

Американецът съвсем се объркал.

Момичето легнало в леглото, опънало предизвикателно бедрата си и
продължавало да ругае. После наместило възглавницата по-удобно и
заплакало. Това е началото на тази сантиментална история. Показало се
едно томче на Мюсе. Американецът го видял и запелтечил:

– Ама вие какво?… Мюсе? Та вие… Извинете, аз…

Но момичето го прогонило.

На другия ден той пак дошъл. Но съвсем друг – един такъв — светнал.
Оказало се, че бил професор по литерату-

ра в някакъв университет в Америка. И не бил стар. Не бил в никой случай
повече от четиридесет години. А американците на тази възраст се държат.

После е ясно – оженили се.

Това е то, историята, която исках да ви разкажа. Собствено, ако искате
да знаете, и аз много не Ј вярвам.

И после този шанс за другите лизи е по-малък сто пъти, отколкото да си
вземат един билет и да спечелят от държавната лотария.

​Ние идеме, пленени от твоята миражна далечност, омагьосани от вечния
стремеж към неизвестното, и душите ни ще останат завинаги заключени в
легендата на твоите вълни, очаровани от неотменната жажда по незримото.

АЛЕКСАНДРИЯ

Южно слънце, южни очи…Знойни и загадъчни като великата гръд на
пустинята. Трясък на елеватори, свист на параходни свирки, напрегнати
мускули, трамваи, хора, хора… различни души, различни грижи, различна
скръб, различни копнежи. Викове на амбулантни продавачи – бели, жълти,
черни; разсеяни погледи, засмени погледи, погледи, пълни с грижа,
погледи, пълни със скръб – пулсът на големия град. И в това огромно
сърце гори и моето – неизмеримо в своята микроскопичност и велико като
единица, като степен, като множител…

По палубата продавачите се провикват дрезгаво и в гласовете им няма
лъжа, а някаква дива необходимост, някакъв ужас, който граничи не с
копнежа за щастие, а с борбата за хляб.

Морето е безкрайно и светло, тъй както може да бъде безкрайно и светло
само южното море, и над него нито един облак, нито една сянка, чисто и
ведро като усмихната детска душа. Чисто и ведро… Спомням си моите
детски години,

първата молитва… и ми става тягостно и мъчно. Една чайка отпуща морно
крила, едва-що не докосва върха на мачтата, и после полита някъде
надалече. Очите ми неволно я следят, докато нейната белота не се разтопи
в далечината съвсем, в огнените вълни на слънцето…

А отвътре нещо се надига, бунтува се, клокочи, иска да изхвръкне от този
железен обръч на една покорна действителност и вика:

– Чакай, чакай, отнеси ме и мене някъде в безкрайността, нашироко, там,
където душите се разтварят, за да изгорят в горещата необятност на безкрая.

Но доле монотонната песен на циркулиращата вода в охладилника разправя
за тъмните машинни помещения, за строгата повеля на машината, за хората,
които са доле, и после пак отначало…

По кея пъплят множество хора. И във всички очи – някаква жажда. Вечната
жажда на човека.

В ОТКРИТО МОРЕ

Една дъга от дим опасва хоризонта. Не спектърът, не дъгата, която след
дъжд сме гонили като деца. Една дъга от дим. И после някъде едва уловима
точка. И точката расте, расте бързо, след това добива миражна
неопределена форма и после съвсем ясно се очертава силуетът на кораб.
Накъде? Курсът му е Порт Санд. Двете димови тръби се очертават съвсем
ясно. Доста далече минава нашият траверс и продължава натам. И в мене
израства онзи бунт на моите другари, роден още от ученическата скамейка.

Ние искахме нещо огромно, далечно; ние искахме кораби като планини, ние
искахме далечни морета, ние искахме необзорен широк път, ние искахме
простор, а ще останем в тесните машинни помещения.

Накъде отиваш? Ще минеш ли Суецкия канал? Зане-

си на Индия приветите на моите другари… да, и на Цейлон, и на
Филипините… после на Австралия… кажи им, че не ги жадуваме от
романтика, не от младежки ентусиазъм. Та романтика ли е да искаш да
видиш това, което не си видял, но което съществува, романтика ли е да
обичаш красивото?

Та ние искахме да се отдалечим с месеци и когато се завърнем, да
почувствуваме още по-силно сърдечната нишка на родното.

Слушаш ли, кажи им, че някъде на север има хора като Пеньоловия Мариус,
които сънуват бреговете на Индия – Бомбай, Калкута…

МИТИЛИН (ЛЕСБИЙ)

Митилин – островът на Сафо. И затова е толкова величествен и самотен.
Вълните съвсем леко галят двата борда и в шума им мене се струва, че
чувам ефирната песен на Сафо. Песента, преминала през бурята на
вековете, за да откликне все пак със своята неотразима нежност, такава,
каквито са може би тука отраженията в някоя тиха лунна вечер.

На една скала грее слънцето. Тихо… това е душата на Сафо.

О-В МАРМА

Ти ли си, Марма? Колко е меко твоето име, колко е ласкаещо и топло, като
че ли ласка на южна любов. Ти ли си, Марма? А защо името ти свива болно
всяко българско моряшко сърце? Затова ли, че пҐ на север останаха те, за
да не се върнат никога вече. За да не чуят никога яростната симфония на
Черно море, да не чуят никога неговата песен,

която събира акордите на далечните степи и легендата на родния Балкан?
Ти ли си, Марма?

Ний пристигнахме и над нас почна дъжд. Марма, това са нашите сълзи.
Отгоре пъплят облаци. Марма, това е черната скръб в сърцата ни. Отдоле
морето почна глухо да шуми. Марма, това са ударите на тимпаните от „Кол
Славен“. Марма, някога в някоя нощ, когато мине български кораб, не
излизат ли те, със зелени светещи очи, устните им не целуват ли малкия
флагщок, много ли са тъжни, много ли скърбят за своето родно море?

Марма, Марма…

ЧЕРНО МОРЕ

Защо не ме люлееш, защо не гърмиш, защо не счупиш мачтите? Аз искам за
последен път да изпитам силата на твоята стихия, искам последен път да
ме покръстиш с бурята, която жадувахме с моите другари…

Искам, защото може би няма да те видя никога, искам, защото може би няма
да те видиме никога… А обичаме те, Черно море. Обичахме волната ти
песен, която никога няма да заглъхне в душите ни; обичахме твоя син
простор, обичахме тихото спокойствие, смълчано над своята тайна:
обичахме бурята ти, обичахме белите ти чайки, зареяни без път, обичахме
твоята многоликост.

И ето погледът ми за последен път се къпе в тебе, там, където не се
вижда никакъв бряг.

Прощавай, мое хубаво родно море!

СПОМЕНИ ОТ МИНОНОСЦИТЕ

Ний дойдохме тука, за да пречистиме душите си чрез радостта и
страданието, и в сърцата ни ще звучи вечно твоят ритъм, о, машина.

Пети октомври 930 година. Това е вече есен, но по липите нямаше нито
един изсъхнал лист, а небето беше толкова светло, тъй безбрежно, че във
висините му чайките изглеждаха малки сребърни пеперуди.

Влязох в машината на „Дръзки“. През илюминаторите проникваше твърде
малко светлина и яркият отблясък на медните и латунени части като че ли
включваха в себе си някаква мистичност, която трябваше рано или късно да
отмахна, да разгадая. Пред мене е тя, машината, спокойна и невъзмутима,
а около нея някак по-скромно и страхливо, сякаш малки прислужнички,
които се стараят да задоволят капризите на своята господарка, лежат,
всяка върху своята рама, три помпи. Три помпи. Тогава още не знаех
предназначението им. Тогава оше не познавах нуждите на тази властница,
която сега разбирам, чувствувам всяка нейна клетка, в която има и
заповед, и заплаха. Помня само, че в главата ми се въртеше теорията за
трансформацията на енергиите, но все пак аз не можех да проследя нишката
на трансформирането – от слънцето до тези 260 оборота.

Ах, тези обороти!… Никога няма да забравя онези минути на мъчително
очакване. В машината е съвсем тъмно. Ставам някак неуверен. Потиска ме
някаква нервна боязливост, сякаш ей сега мотилите ще се размахат в
различни посоки и ще ме смажат. Нали тя – машината – не търпи излишните,
нали тя наказва за най-малката грешка, а аз съм толкова неопитен,
толкова млад.

В тръбопровода за спомагателни машини парата навлиза с шум и
кондензаторната вода кара тръбите да треперят. Бронираното динамо запява
и постепенно машинното помещение се изпълва със светлина.

Бронираното динамо… Една проста кутия, но вътре в нея са будни
неотменните закони на електротехниката. Това малко откритие ме
окуражава. Аз зная, че тя включва в себе си токове от най-разнообразно
естество, зная, че в

изолационните прегради на колектора напират токовете на Фуко, че някъде
във възбудителната бобина развихрят хармонии от дванадесета степен, а
надлъжните вентилаторни отвори на кутията са наложени от закона Жул.

В помещението има толкова много сенки, че аз не мога да различавам добре
частите, а само гледам какво ще направят другите. Съвсем спокойно и
уверено старши машинистът подава своите команди и като че ли от някаква
дълбочина отговарят гласовете: „Тъй вярно, всички продуватели са
отворени.“ Регулаторите за впускане в отделните цилиндри се раздвижват
безсистемно. После кулисата на „заден“. И пак регулаторите се отварят,
ето ние вече не сме долепени до кея. Един отривист удар на звънец и
машината спира.

След това „преден“. Един, два, три… хиляди обръщения, превърнати в
цел, в стремеж, в идея.

Вие познавате ли шума на машината? Не, това не е само шум, някак грубо е
да се каже, че е шум. Тогава и аз така го наричах, но сега не си
позволявам такива грубости. Защото това е душата на машината, това е
нейният пулс, а ако тези сравнения ви се виждат много сантиментални,
кажете тогава, че това е нейната диаграма.

По-късно мене ми беше дори мъчно, когато кажеха: „Ето, пак се разхлопа.“
Не така, това е жестоко, както е жестоко да обвиниш един самоубиец в
престъпление в неговите последни минути.

Сега вече аз не я мразя дори и за ония моменти, когато тя
лукаво-предизвикателно ме поставяше лице срещу лице със загадката. Сега
вече не я мразя, защото имаше моменти, които бяха препълнени с радост…
Помня как след като свършвах някоя работа, аз заставах до поправената
част и чаках с трепет. И аз не го правех от маниерност, о, не, тука
имаше дълбоки психически подбуди – в поправената част ме гледаше
въплътената ми мисъл, вътре в клетките Ј течеше моята кръв, в нея
трептеше моят темперамент.

И когато тя се задвижваше с прецизната акуратност на планетите, в мене
бликваше възторгът на творчеството. Тогава аз я галех нежно, а в очите
ми горяха искри, тогавааз я галех като моя любимка, а тя ме пръскаше със
закачливо самодоволство, със затоплено от знойната Ј плът масло…