Костадин Бонев: Вапцаров не се е усещал гений, имал е друга мисия

– Господин Бонев, защо е все още пълен с противоречия образът на Вапцаров?

– Опасявам се съждението ми да не бъде много фриволно, но аз смятам, че българинът обича да крие скелети в гардероба и да не говори за тях повече. Българската история е пълна с такива, българската литература – също. И тук не става дума за червени, сини и всякакви други. А става дума за това, че идеологеми, които са абсолютно заковани в масовото съзнание, трябва да ги погледнеш, все едно са само факти.

Едно е да говориш за Вапцаров и неговата революционна дейност, друго е да търсиш чисто екзистенциалните причини защо той го е направил. А третото е – какво е свършил Вапцаров и как го е свършил. И тогава се получават големите разминавания и много неща си идват по местата. Това няма нищо общо с черно-бялото отричане на вчерашното и заместването на една идеологема с друга. Тук става дума за това едни хора, които са от бронз и седят по порталите, да ги покажем като реални личности, със съмнения, възторзи, отчаяния. Дори само този факт, че Вапцаров е написал предсмъртните си стихове 3–4 месеца преди да го разстрелят, е много страшен.

– Всъщност работното ви заглавие е „Осем разказа за един романтичен разстрел”. Сега обаче разказите са пет и без „романтичен”. Къде са останалите три в процеса на смъкване на митологизацията?

– Не видях никаква романтика във фактите. Моят поглед като мъж, в сравнение със сценаристката ми Ивайла Александрова, е по-хард. Можеха да се направят и осем разказа за Вапцаров, но тогава филмът щеше да стане към два часа, което би било фатално за документалистиката в киното. Внимавам да се съобразявам с необременения от факти човек, който не знае много. Ако прекалим с информацията, може да настане отказ от възприемане. Иначе щеше да бъде супер, ако бяхме разказали в една глава за връзката на Вапцаров с художниците… 

– … не само Щъркелов, предполагам…

– Аз говоря за тези, които са му били връстници – Жендов, Борис Ангелушев, Стоян Сотиров, Шмиргела. Вапцаров много повече е дружал с художници, отколкото с поети. И те много по-адекватно са разбирали поезията му, което е много интересно. Защо поетите не са я разбирали? Ако допуснем, че са я разбирали, тогава значи, че злонамерено са я омаловажавали. Не, не смея да се подписвам под такова твърдение, Вероятно просто не са я разбирали. Докато при художниците е друго – те затова са се надпреварвали кой да направи корицата на „Моторни песни”. Странно е… тези хора, които остават живи след 9 септември, се изпокарват и стават врагове. Къде ли би застанал Вапцаров в тази битка? Не знам. Може за някои отговорът да еднозначен. 

– Кои са другите два разказа, които не се случват заради прекалена дължина на филма? 

– Трябваше да има един по-подробен разказ за взаимоотношенията между Бойка и Вапцаров, но това е хлъзгава територия. Никакви категорични документи за едни или други твърдения не намерихме. Отказахме се. А има достатъчно книги, в които тези отношения са представени на ниво „жълта преса”. Не искахме заедно с Ивайла Александрова да преповтаряме стари неща.

Другата тема, която отпадна някак от само себе си, бе за запознаването на света с поезията на Вапцаров. От една страна, не искаме да омаловажим наградата му за мир. От друга – лявата вълна на западната съпротива и интелигенция (писатели и художници) е припознала Вапцаров за свой. Със сигурност щеше да стане любопитен и един такъв епизод, но трагиката на разказа, който затворихме все пак само в пет глави, щеше да се наруши и разлее. 

***

Да, пишем.
И пишеме верно и честно, 
защото ни смазва живота.
Но колко от нас 
са написали песни 
за този незнаен 
работник, 
който се просва в леглото без мисъл, 
но в съня си кошмарен мисли за хола, 
за лодката мисли, 
която в детинство е карал?
Колко от нас
са написали песни?
Питам ви – кой е написал?
***

– След филма оставам с чувството, че Вапцаров нито е революционер с революционерите, нито се усеща писател с писателите, нито – работник с работниците, изтъкан е от лутане, хаос, идилия, недоволство, аморфност…

– Така е. Най-простото би било да кажа клишето, че „геният никъде не се чувства уютно”. Вапцаров не се е усещал гений. Знаел е, че има друг тип мисия. Никога не е поправял стиховете си, след като някой му даде съвет за редакция. Никога Вапцаров не е слушал когото и да било! А са го съветвали много – и Цвятко Радойнов, и от Македонския кръжок, и хора, които са били далеч от неговото интелектуално ниво.

Сега една моя теза, която може би не е много стабилна: винаги съм говорил за българската култура, която трябва да навакса изоставането си. Големите български творци наваксват пропуснатото време. Тоест да компресираш епохата и да издърпаш чрез изкуството си интелектуалното ниво на българина по-напред. Ето например Добри Чинтулов твори по времето на Уолт Уитман – къде е единият и къде е другият в построяването на стиха?! 

– Изключителен е Чинтулов и уви, недооценен и забравен днес! 

– Или друг пример: Яворов е трябвало да наваксва в драмите си Стриндберг и Ибсен; Гео Милев – експресионистите, и т.н. Вапцаров няма нужда от наваксване. Той твори абсолютно точно във времето си. Не е вярно, че подражава на Маяковски, съвсем различен е. Ако ще се правят сравнения, по-близо е до Лорка, да кажем. Единици след Вапцаров са тези, които са успели да не наваксват. И именно поради тази причина не са го разбирали. Цялата останала маса, целият интелектуален елит по това време е бил 10–20 години зад него и не са проумявали какво прави той. 

– Да поговорим за отношенията между Антон Попов и Никола Вапцаров. Доста е странна тяхната връзка, дори провокативна, на моменти стои прекалено привързано и нежно приятелството им. Зафиксирано е в десетки, десетки снимки, увенчано с ярката защита на Вапцаров. И особено с апогея на тая Кървава сватба, организирана в последния момент – Никола инициира да венчае Антон с Росица Манолова, с надеждата, че ще отменят смъртната присъда поне на близкия приятел. А и думите на Вапцаров :Той е по-добрият поет от мен. Отделно архивът на Антон Попов все още не е обработен и няма достъп до него.

– Те са били приятели, земляци и наистина много са се обичали. Антон Попов е още по-невинен от Вапцаров. Ако приемем, че Никола си е отишъл за нищо, то Антон си е отишъл съвсем за нищо. Защото нелегалната дейност и участието на Попов в съпротивата се заключава само в това: когато арестуват Вапцаров, той да го замести, да се грижи за няколко квартири, да държи връзка с Цвятко Радойнов и… нищо повече. Ето за това, просто поразително, го осъждат на смърт. Не е случайно, че непрекъснато се вадят легенди за това, че е останал жив от разстреляните… 

Антон Попов (в ляво) и Никола Вапцаров

– Да, има и версия, че е заровен полужив. 

– Не е ексхумиран, за да се докаже това. Фолклорът говори нонстоп за тези двамата, невинните и може би живите, и това не е случайно. Почти толкова драматично е като в народна песен. Уви, няма как да разберем повече. Няма документи. Много тайни ще останат неразкрити, освен ако не изскочат от някъде нови архивни единици, да речем тетрадка на актрисата Иванка Димитрова. От материалите от народния съд първите две страници със свидетелските показания на Иванка Димитрова липсват, всичко почва от трета страница. Тоест Дело 585 е разсекретено вече, но и голяма част от него липсва.

– Всъщност Никола Вапцаров се е съгласил да бъде жертва (на всичко и на всички), тотално приема тази съдба.

– Да, съзнателно. Защото при него съществува понятието „свободен, личен избор”. Днес може да ни се струва нелогично, лекомислено, наивно. Аз и досега не мога да си обясня защо той, вместо да намери нелегална квартира, води хората в дома си, при жена си. 

– … чак до глупост?

– Не, не, друго е. Нека не звучи като извинение, ама много… съветски филми е гледал (смее се). Сериозно, не е пропускал съветски филм. С Антон Попов все са ходили заедно на прожекции, пеели са всички руски песни от екрана. 

***

Бъдете щастливи, не виждайте как
настига ни буря, обвивани мрак. 
Вземете за почест пред нашта епоха. 
Но, моля… по-тихо! Но, моля… без ропот!
***

– Харесвам много във филма елегантно-ироничното чувство за хумор към историята. Внася особена лекота.

– Леко черно чувство за хумор. Ако не беше иронията, нямаше да можем да се справим с ужасната вина на хората, които са организирали съпротивителното движение в България. 

Питахте ме за темите, които не се разискват. Ами на кръст ще те разпънат днес, ако решиш да вземеш един молив и да започнеш чинно да пишеш: партизански отряд А. Събрали се на еди-коя си дата, кои и колко хора, колко оръжие са имали, какво са направили до 9 септември (пълно описание на дейностите). Като теглиш чертата, ще ахнеш колко НИЩО не са направили. Те просто са били изкуствените патици, по които да гърмят, когато им е скимнало. Не е било никакъв проблем на полицията да ги разгони. Същевременно е много важно да не се присмеем на тези хора, неподозиращо играещи ролята на мюре. Може да имаме ирония към Георги Димитров, но не и към загиналите подводничари и парашутисти.

Впрочем в „Сестри Палавееви” на Алек Попов (апропо, много смешна книга за партизанското движение) има разказ за командира на партизаните, който дошъл от Съветския съюз. След 10 години в странство доста си развалил българския и говорил с акцент. Всички парашутисти, щом влизали в селската бакалия да си купят нещо, били разпознавани и хващани именно защото са говорили на този смешен руско-български език. Ужасно. 

– Какво е отношението на наследниците на Вапцаров към филма? Питам ви, защото оставам с впечатление, че те никога не са доволни, каквото и да се направи за поета, и то до степен, че и помежду им има разпри. 

– Разбирам ги. Лично аз имам спорове единствено с племенника, който също се казва Никола Вапцаров. Никой друг от близките на Вапцаров не е предявявал претенции пред мен. 

– Който издаде и голяма книга с документи, нали?

– Всички материали за тази книга му ги предоставих аз. Това са документите, които съм сканирал, но той никъде не го отбелязва. Споровете с Никола са свързани с това, че ние дегероизираме както поета, така и бащата. Въпреки че специално за Йонко имаме доста точни свидетелства за това какво и как се е случило. Отделно племенникът Никола Вапцаров има и други амбиции – например около музея на Вапцаров в Банско, който съди и иска да стане частен. Но това са разни други неща, които аз не разбирам. 

– Връзката между семейството на Вапцаров и царската власт не поставя ли също много въпросителни? 

– Там, където не сме намерили достатъчно категорични свидетелства и документи – там сме мълчали. Има няколко разказа на възрастни жени за баба Елена (майката на Вапцаров – б. авт.) и срещата й с цар Борис ІІІ. Самата баба Елена никъде не го споменава. И аз не мисля, че тези разкази са…

– … достоверни? 

– Най-малкото не бих ги ползвал, защото те са в голяма степен и различни – една казва едно, втора – друго, трета – че е причакала царя, а той е отговорил: Не мога да спася и двамата ти сина, ще спася само единия. Говори се дори и че баба Елена е успяла да се срещне с княгиня Евдокия.

Но в спомените на майката на Вапцаров е съвсем друго. Предпочитам да се доверя на нейните думи. Да се замислим над друго – монархическият етикет изключва двустранната благодарност. Ние не можем да искаме от монарха да бъде признателен, нали така? Но виж – другите могат. В контекста със семейство Вапцарови: почти е сигурно, че Йонко е спасил живота на тогавашния принц Борис; истина е, че през 1917 г. Фердинанд е завел кайзер Вилхелм ІІ в къщата на Йонко Вапцаров и там са пренощували – но това е всичко. Има и доста богата документация около объркана сделка между Йонко Вапцаров (с пари на Фердинанд) и един турчин, който е притежавал гори над Банско.

Реално Йонко е сключил сделката, при това в Александрия. Но не е знаел, че трябва допълнителна нотариална заверка на документите в Цариград с присъствието на търговците от двете страни. И съответно хем пари са дадени, хем сделката не е както трябва – реално е невалидна. Около тази история има, естествено, и слухове: говори се, че парите са обещани от Фердинанд, обаче за по-бързо Йонко е взел парите на ВМРО, от което произтичат и лошите отношения с Иван (Ванче) Михайлов; другият слух е, че Фердинанд е загубил голяма сума пари и никога не му е простил това. 

– Решен ли е въпросът с паметта за Вапцаров чрез този филм? 

– Има много неща, които са извън нас. Не знам поради какви причини, но има няколко български имена, които продължават да са суперважни за народа ни като цяло. Вапцаров е едно от тях. И аз нямаше да бъда сигурен в това твърдение, докато не почнах да се занимавам с кино. Дълбоко в националната памет здраво е заложено усещането за различаване на добро и зло. И това все още не е изкоренено. В този смисъл безпогрешно се разпознават героите, не се забравят и не се изваждат за посмешище, независимо от това по пътя на каква идеологическа логика ще поеме дадената личност.

Между другото, за първи път осъзнах този факт с Йовков, сега с Вапцаров ми е за втори и е доста по-силно. Върхът беше, когато организирахме спонтанно четене на стихове му пред „Одеон” преди прожекцията на „Пет разказа за един разстрел”. Събраха се всякакви хора – актьори, любители, минувачи… 

– Историята е…

– … част от това, което винаги ще го има, дори и нас да ни няма. Историята винаги намира начин да коригира лъжите. 70 години след смъртта на Вапцаров ние откриваме следи, които обвиняват или онеправдават някого. И още ще има.