Из публикация в 24 часа – 4.03.2020
В края на миналата година “24 часа” публикува интервю с писателя Марин Георгиев, което предизвика голям читателски и медиен интерес.
Марин Георгиев е поет, прозаик, преводач и издател. Автор е на над 20 книги. Негови стихове са превеждани в антологии на българската поезия в Русия, САЩ, Унгария, Македония, а отделни публикации има на руски, английски, унгарски, финландски, словашки, гръцки, румънски, албански и др. Носител е на четири значими международни награди на Унгария: “Про Култура Хунгарика” (2001), Ордена на президента на Унгария (2016), “Почетен меч Балинт Балаши” (2018), “Йожеф Уташи” (2019). 2015 г. в издателство “Напкут”, Будапеща, излиза том с негова избрана поезия – “Ни Бог, ни Дявол”, а през 2019-а в издателството на съюза на унгарските писатели “Мадяр Напло”, Будапеща – том с избрана негова проза “Някой винаги гледа”. И на двете книги унгарската литературна критика дава висока оценка.
Принос в българската документалистика е романът му разследване “Третият разстрел”, издаден през 1993 г. В основата му е използвано разсекретеното досие на Никола Вапцаров. Книгата е изградена въз основа на документи, факти и личности от 30-те и 40-те години на миналия век и разкрива житейската драма на един чувствителен и талантлив човек извън контекста на митологемите на комунистическата пропаганда.
Корицата на „Третият разстрел“
Днес повече от 27 години не стихва съпротивата срещу изнесените факти от автора.
В очакване на втората част от романа “Третият разстрел” ще направим серия от публикации на Марин Георгиев, разкриващи събития от написването на книгата до днес.
Предлагаме ви последната част от поредицата.
V. РАВНОСМЕТКАТА
“ЧЕСТВАНЕ В ЧУЖБИНА
За преводи и издаване, за написване и поместване на статии в чужди вестници и списания да бъде отпусната валута в размер на ДВА МИЛИОНА лева.
Издаване на неговите стихове на руски, украински, чешки, словашки, румънски, полски, френски, английски и немски, цикъл негови стихове на гръцки, китайски, албански, турски, сърбохърватски.”
Из Решение на Политбюро на ЦК на БКП, Протокол №60, 17 април 1952 г. за честване на 10 години от разстрела на Вапцаров
ДИМИТЪР СТАТКОВ, първият наш носител на международната награда “Готфрид фон Хердер”, 1966 г., за превода му на ,,Фауст” и за представянето на германската литература и култура в България:
Бохум, 23.11.1995 г.
,,Драга госпожа Георгиева!
Драги господин Георгиев!
Изпращам списанието “Остойропа” с рецензията – както казах при разговора ни по телефона: бях приятно изненадан, когато получих броя. Бях очаквал рецензията да излезе през декември или януари. Радвам се, че по този начин въпросът получава известност и тук – при всички мои разговори с познати, които би трябвало да “знаят” (слависти или специалисти по източноевропейски въпроси), установявам все едно и също: че не са чули нищо, дори името на Вапцаров не им е известно.”
По време на социализма властта твърдеше, че един долар струва по-малко от един лев. Твърдение, в което никой не вярваше. Фалшът, лъжата, разминаването между говорено и действително бе неписан закон. То е все едно левът да няма златно покритие – т.е. да не е обезпечен.
Пропагандата, а не фактът! Социализмът не бе реалност, а онова, което представяха за него. Така бе във всичко и за всичко. Моделът идваше от големия брат СССР… Неслучайно сега родина на фалшивите новини е Русия!
В ония години за реалността се грижеше репресивният апарат; всеки, прогледнал за нея и изговорил го, бе поставян на място.
Няма по-добра почва за митовете от тая.
Създаването на илюзии е вредно за възпитанието на младите: в живота никой не ти е длъжен и никога не те посрещат с хляб и сол. Животът е песен само за онзи, който не го познава. Или е инфантилен.
А ако е песен – то това е песен, която не е за пеене…
Докато у нас нещата не отговарят на себестойността си, докато не станат 1:1, България няма никога да се оправи!
И ВСЕ ПАК – КАПИТАЛИЗЪМ
Преди няколко дни минах по улица ,,Кракра”.
По времето, когато живеех на квартира на тази улица – 1981-1986 г., сградата бе сива, запусната и в нея се помещаваше Централнoто столичнo управлениe на МВР. Сега тя е обновена, красива и в нея е настанена банка.
Силата на насилието е сменена с другия, най-силен насилник – парите.
И всеки (и всичко) ще има и (ще плати) своята цена!
Освен земния има и небесен кантар…
НЕПУБЛИКУВАН ОТКЪС ОТ ,,ТРЕТИЯТ РАЗСТРЕЛ”
Как би ме пребила полицейската каста…
Владимир Маяковски
Не знам характер ли съм, както твърдят някои. Е, не съм от желязо.
И страх брах.
ИЗ ДНЕВНИКА
,,Изглежда, че който се стреми усилно към бъдещето, бъдещето си го прибира преди другите. Навярно в това е смисълът на смъртта, опиташ ли се да изпревариш времето, ако под бъдеще разбираме “Нея – Вечната Разбойница”. (Ат. Далчев)
Убеден съм, че не само Вапцаров, но и поетите от близките десетилетия в едно нормално общество ще имат друга стойност.
На 30-31 години усещах смъртта покрай себе си.
Сега, на 47, се замислям отново за нея.
Давам ли си сметка какво правя?
Създадох си толкова врагове!
И никой няма да ме защити.
Усещам отмъщението на мита; отмъщението на мъртвия.
На 5 декември, един ден преди Никулден, отидох в “Свети Седмочисленици” да запаля свещ на Вапцаров – да се успокоят духовете…
Първо запалих свещ за здравето на жена си. Тя, горката, отслабна със 7 (седем) килограма. Вълнува се за мен повече от мен.
А аз дали се вълнувам за себе си – почти не разбирам. Нямам време – потънал в работа, не осъзнавам доколко съм напрегнат, какво правя…
Но – за смъртта!
Нищо не е помръднало в България. Комунистите пак си държат властта: в икономиката, в медиите, в администрацията. Затова и не стрелят. Изчакват удобния момент. И тогава…
Кой ги знае какво и как ще го направят.
Хората от тайните служби са навсякъде около нас. Техният октопод мина в нелегалност, стаи се, но ще размърда пипалата си.
А аз така се натресох…
Преди десетина дни се разхождахме с жена ми. И тъкмо пресичахме площад “Македония”, зададе се отсреща бившият следовател от ДС Чавдар Новански. Не беше сам, а с някакъв приятел. Наближиха ни. И тъкмо да се разминем, нещо опали бедрото ми. В ръката си държеше тънка, жилава пръчка, шибна ме с нея и с думите: “ Внимавай! Ти какво си мислиш… Много се увлече…”
Преглътнах, скрих-покрих болката, премълчах случката пред жена си, но вече имах едно наум.
В целия си досегашен живот мечтаех тайно за свобода; да дойде ден да си кажа всичко. Нали в това е смисълът на писателството. Знаех, знаех, че трябва да се съобразявам с неписаните правила на живота; съобразявах се, не бях борец на дело, но в мислите си бях смел – неизказаните, задръстващи ме мисли! Стори ми се – дойде денят да не удрям самара, за да се сеща магарето, а самото то най-после да изреве.
Нима ще ми простят Левчев, Левчевци и хората около него. Та тайните служби му бяха подръка. Той ли ще се смили? Той е способен на всичко!
Знаех го, знам го, а какво направих…
Нима ще ми прости написаното за него в “Крах на митологията”? Всичката си ненавист ще стовари върху ми чрез Вапцаров. Той и обкръжението му. А и не само за казаното за Вапцаров, но и за казаното за единосъщността на съветската и руската имперска политика спрямо България. Снощи Татарчев говори за опасността от руската мафия, за лекотата, с която тя убива. Колко му струва на нашия човек и приближените му да платят на гавазите си за едно убийство. Хем имат и държавни пари в наследство, няма да се бръкнат в личните си джобове.
Не, България никога няма да е свободна и независима. Прав е Стамболов: стъпи ли един път руският ботуш у нас – няма отърване.
Пък и да дойдат тук демокрацията и свободата, ще е след 30-40 години. Не ще ги видя!
Жестоко, безмилостно жестоко е да се бориш за нещо, което не ще видиш и навярно не ще и дойде. (Вапцаров поне е вярвал, че ще дойде).
На 1 декември, понеделник, Ивайло Петров* ме покани в дома си. Говорихме повече от час – за книгата, за Вапцаров. Съветва ме да се пазя, да не излизам вън от София.
Във вторник, на 2 декември, по втора програма на БНТ имаше разговор с Блага Димитрова. Предчувствах, че няма как да не я попитат за Вапцаров.
Тръпнехме с жена ми и дори се чудех защо още се бавят. Кръвта напираше от корема, през гърдите, стигна лицето ми. Пламнах, потта изби…
Попитаха я.
И как само я попитаха:
– Какво ще кажете по повод на публикациите, които излизат в един литературен вестник срещу Вапцаров?
– Той е романтик, мечтател за по-хубав живот. Така навремето, когато се спънал, са бутнали полуслепия Яворов в купчината въглища…
Ама нали уж сме политически съмишленици…
Съблякох се гол – толкова гореща пот не можех да понеса облечен; потта ручеше, намокрих чаршафа…
Два дена преди обявения разговор с нея бях свехнал, увиснал като мокър парцал. Интуицията никога не ме е лъгала какво ще последва. По време на ,,последвалото” описах какво преживях. След разговора се наточих: в сряда, 3 декември, написах главата “Изкусителят”.
Какво ли ще ми струва?
На 5-и, ден преди Никулден, запалих две свещи: една за живия (жена ми) – мъченик на мен и на Вапцаров, и друга за мъртвия (Вапцаров). Мъченик на себе си.
Един ден след Никулден се питам: Ще помисли ли Бог за мен?
Страхувам се за бъдещето, както в годините преди 1989-а.
Ще ми се да не е така.
И вярвам. И не вярвам.
Като знам, че обикновено всичко върви противоположно на надеждите.
7 декември 1992 г.
* За да ме предупреди да не излизам извън София, според мен Ивайло е подочул нещо за разправа с мен. С изключение на последните две-три години от живота му, бяхме много близки. Доверявал ми е как ме е бранел пред разярените писатели, как ги е усмирявал, по време на публикациите на откъсите от ,,Третият разстрел” във вестника.
ПОСЛЕПИС
Не го публикувах този откъс, защото прецених, че ще издам слабостта си, а разбере ли глутницата**, ще ме довърши.
Сега мога да си призная тогавашните страхове.
Миналия петък имах разговор по повод книгата със Захари Карабашлиев; той разпитва, аз отговарям. По едно време Захари вика: “Ти си герой, бе!”.
На мнозина така изглеждах и тогава.
Сега мога да заключа: зад всяко геройство се крие един голям страх!
29.01.2014 г.
** Оказа се, че глутницата е жива и здрава, лае и вие по същия начин и аз, ,,понеже нямам с какво”, храня я със самопризнания. Защото не вярвам, ,,че утре ще бъде живота по-хубав, живота по-мъдър”: колкото и да се променя, в същността си светът си остава един и същ.
Защото човекът не се променя.
10.02.-17.02.2020 г.
Из ръкописа ,,Ние сплетохме здраво ръцете си – Вапцаров без маска и без грим” 1992-2020